Мързелан и Мързеланка
Край речица на полянка Мързелан и Мързеланка си живели в къщичка, ниска като костенурка. Ала дъжд ли се извий - къщичката ще ги скрий, зимна стихия ли завей - у дома червен огън грей. Имали си те козица, с бяла пухкава брадица и на кривите рогчета с две пиринчени звънчета. Крехко в трема тя врещяла, с явен звън ги веселяла и ги хранела с попара, щом тревицата покара.
Късно заран Мързелан дръпвал вехтия юрган и побутвал Мързеланка:
- Ставай, пиле, стига нанка!
Но невястата кротува и се прави, че не чува.
- Ставай мари, Мързелано!
- Луд ли си бре - толкова рано!
Най-подире къмто пладне те надигали се гладни и си хапвали попара в гаванката си остаряла. После с въже в ръката той отивал в гората и събраните дърва самичък отнасял в града. А невяста Мързеланка тежко сядала на сянка - с почнатата от неделя непозната прежда и къделя. Тъй минавали се дните, така живели те честити. Но - случило се един път, че козицата им бяла, що свободно си пасяла в къра там нашир и длъж, се объркала в тъмата и изчезнала в гората.
- Бре, къде ли е ваджишка! — рекла булката с въздишка. — Потърси я, Мързелане!
- Нищо няма да й стане! Ти ще видиш, че самичка ще си пристигна таз козичка.
- Ще й видиш веч рогата на полянката в гората.
- Я недей ми дига олелия! - кипнал Мързелан тогава. - Щом ти би трябвало - прав ти път! Хе полето, хе лесът!
- Брава, така, ами че по какъв начин! Аз ще потегли в тоя мрак да буйствувам по гората, ти пък скрий си тук главата и очаквай под юргана за попарата зарана!
И разсърдени тогаз, легнали си те мигом и сънували насън, че се гонят с меден звън две стада кози на открито. А в отдалечен шубрак, де не стъпва кози крайник, Вълчо срещнал сам-самичка просълзената козичка, па общително се засмял и мигом я изял. Вдигнали се отново по пладне нашите ленивци гладни. Но не яли веч попара във гаванката си остаряла.
- Ех - въздъхнал безропотен Мързелан след някой ден, - като имаме къщичка, въженце и пъстра хурка, отгоре-отгоре щем прекара на света и без попара!
И занизали се дните, вечерите и нощите. И фамилията мързеливо заживяло отново щастливо. Но един път над божи свят рукнал наедрял дъжд и град: изпочукал класовете, с меч пронизал листовцете - и на къщицата крива счупил керемидка сива.
- Слушай, мъжо Мързелане, няма то по този начин да стане - рекла грижната брачна половинка, - би трябвало да поставиш друга! На̀ - още веднъж падна капка на съдраната ти шапка!
- Не — брачният партньор й отвръща, - грижата за всяка къща на стопанката се пада! Я скочи ти като млада и догде те зърна аз, всичко поправи мигом!
- Боожее - рекла Мързеланка, - станала съм към този момент сянка! Делник-празник, сряда, петък шетай пусти женски шетък - а в този момент за Мързелана и зидарка пък да стана!
Никой труд си не направил и вредата не поправил. А дъждовната вода текла, текла за неволя. Гнили ден из ден гредите и рушили се стените. И когато над света дохвърчала есента и един навъсен ден ревнал вятърът леден, в момент къщурката прогнила до основи се срутила.
Изпод купището тъпо се измъкнал след малко, цялостен в прахуляк и пот облян, злощастни Мързелан. А с оскубана глава изпълзяла по-късно и нещастната господарка - пъргавица Мързеланка. И приседнали тогава те на жълтата ливада, поспогледнали се погрешно, па заплакали горчиво, че си нямат ни козица със рогчета и брадица, ни въже, ни пъстра хурка, нито нисичка къщичка.
Асен Разцветников
